Uncategorized

Свръхдоза.

Четирите стени на мрачната реалност ме задушават. Капанът на сивото ежедневие ме е хванал здраво в непреодолима хватка. 
Щорите са спуснати. Телевизорът е спрян. Разкъсвам пожълтелите тапети, така както тишината разкъсва душата ми. Викам, но гласът ми не напуска пределите на стаята.

Отражението в огледалото ме гледа и сякаш ме пропуска. Превърнала съм се в призрак, призрак на отминала проекция.
Искам да избягам.
Сключвам ръце в молитва. Моля се душата ми да бъде пречистена от черните мисли. Жадувам за спасение.
Копнея да се откъсна от тялото си. Копнея да бъда друга.
Загрявам лъжицата.

Часовникът отброява секундите до последното ми въплъщение.

Дланите ми се спускат по мръсния мокет, а изнемощялото ми тяло запълзява. Гмуркам се в океан от спринцовки, за да избера произволно някоя. Днешната.
Произволността е странно нещо. Един слънчев ден решаваш да опиташ, ей така – само, за да видиш какво е. В следващия мрачен следобед вече си пристрастен.
Съдбата може да е всичко, но не и произволна. Случайни неща няма. Всяко действие върви заедно със своите последствия. От мен зависеше да предвидя тези, които ме чакаха, когато пробвах за първи път.
Уви, късно е вече.
Онази в ъгъла ми се струва подходяща.
Придърпвам парещата течност със старание и тя бавно изпълва вътрешността на инжекцията, за да бъде след това пренесена в тялото ми. След секунди кръвта ми закипява.
Ехото от часовника сега звучи като красива мелодия, а аз се чувствам жива отново. Палтото от страхове и тревоги се свлича от раменете ми.
Очите ми поемат част от заобикалящата ме мъгла. Тялото ми е наелектризирано, изпълнено с енергия. Всяко мое движение е преценено и същевременно с това спонтанно, всяка мисъл – двойно по-експресивна.
Стените се пропукват. Заслепена съм. Първите лъчите осветяват синините по ръцете ми. Сърцето ми ще изхвръкне.
Около мен се заформя вихрушка. Отпускам тялото си на въздушното течение. Всяка изминала секунда отнема от тежестта ми.
Бавно, миг след миг, се откъсвам от гравитацията. За да се превърна в пеперуда.
Пролетна пеперуда, носеща цветовете на слънчевата забрава и детските усмивки.
Свободна съм.
Разпервам криле.
Впускам се в едно дълго чакано приключение, в което ще настигна избягалите си мечти и ще се слеем в едно.
Политам. Политам високо в небесата, а багрите ми се сливат с полу-прозрачните облаци и се губя в слънцето…
Advertisements
Standard
Uncategorized

Любовта на края на кабела… или как го изгубих преди да го имам.

Повечето хора се запознават очи в очи – разменят поглед, усмивка, докосване или далечна мимика. Голяма част от тях знаят как звучи чуждият глас, какъв е цветът на очите им  на слънчева светлина, или как вятърът развява косите им. А някои дори познават вкуса на сочните им устни…

Повечето истории започват така, но не и нашата.
Нашата започна от едно случайно търсене. И един случаен резултат.
Ама кого залъгвам – случайни работи не съществуват.

Дали очите ни с причина са създадени да не успяват да съзират през паяжините на случайностите или просто мъглата на непознатото винаги ще ни обгражда, как да съм сигурна?

И както няма случайни неща, няма и сигурни такива. Всяко нещо може да бъде видяно през различни призми. Всяко нещо може да протече по различни начини. И най-вече всяко нещо е преходно… преходно като нашата история.
Трудно е да обясниш привличането към един абсолютен непознат. Още по-трудно е да проумееш как той може да се превърне в основна част от рутината на иначе сивите дни, а присъствието му, макар и от разстояние, да се окаже незаменимо.
Да се събуждаш с мисълта да кажеш “Добро утро!” на него. На него, който е някъде там. Незнайно къде. Да заспиваш с мисълта да му кажеш “Сладки сънища!”. И да потъваш в най-красивите мечти, изпълнени с неговото присъствие. Мечти, озарени от ангелската му усмивка.
Да го сбъркаш за своя сродна душа… Каква фатална и наивна грешка.
Спомням се онези дни толкова ясно, сякаш действието се е развивало едва вчера. Множеството развити, но така и неосъществени, сюжети, събират прах из необятното ми въображение.  Ехото от неизказаните думи, заседнали на ръба на гърлото, още кънти в главата ми…  

Изгубих го преди да го имам. Изгубих и себе си с него.

Standard
Uncategorized

Монолог.

В моя живот няма прекъсване за смяна на лентата. Обективът ту се приближава, ту се отдалечава. Моята задача е да покажа най-доброто от себе си.
Добре, че съм фотогенична.
Стоя сама на театралната сцена и водя своя монолог. Публиката приижда, защото днес е премиерата на нова постановка, но често единственият слушател съм самата аз.
На моменти спирам и се заслушвам в ехото си, а понякога дори чувам мъдрост сред наивните думи.
Когато съм нещастна, пълзя по мръсния мокет и сълзите ми се сливат със стъпките, оставени от твърде високите ми обувки. Когато щастието в мен прелее, душата ми запява най-искрената песен, а тялото ми я следва в несвяст.
Не е трудно да се абстрахирам от останалите хора, разбира се. Все пак съм актриса, практикувам присъствието си на сцена дълго, прекалено дълго.
Мисълта за провал не ме плаши. Напротив, даже ме успокоява. 
Това, което ме ужасява най-много е успехът.  Веднъж успея ли, става двойно по-трудно да надмина очакванията им. А мнението на зрителите е това, което прави един спектакъл успешен или не. 
Мнението им има значение, мамка му.
Може би мисълта да водя своя монолог сама, заобградена от тишината на голите стени, не е чак толкова лоша…
Standard
Bulgarian

Краят.

Понякога ми се иска да се затичам към пътното платно със затворени очи. Да усетя надигащия се в мен адреналин. Да се почувствам свободна. И при все това – ограничена, заключена в собственото си тяло. Да се отърва от бремето на неизживяните трепети. Да освободя съвестта си от погрешните желания. Животът ми да се озове под гумите на някоя кола, а мечтите ми да се разсипят по предното й стъкло…
Standard