Bulgarian, Prose, Short Story

Разпиляни мисли, чай от малини и щипка мъдрост.

Чаят му издига парите си високо във въздуха, а медът, все още разтапящ се от крайчеца на чашата, потъва безвъзвратно в тъмночервената бездна. Чай от малини. Никога не съм харесвала плодовите чайове. Въпреки всичко, не мога да отрека, че миризмата някак блазни сетивата ми. Плавно се провира към лицето ми, за да ме облее като пролетна свежест в закъсняващата зима, гонеща влака за декември.

d2c14-1_parisnajd-com9115

Празният лист стои някак безразлично пред мен. Тихо ми нашепва словата на бъдещето, а аз послушно повтарям думите и ги редя една до друга в пъстроцветна броеница в съзнанието си. Толкова много мисли, събрани на едно място, блъскат се и не ме оставят на спокойствие. А той продължава да говори…

– Кажи ми, какво би направила ти на мое място?

Моля? Нещо не те слушах. Както и да е. За какво всъщност си говорихме? Хмм… Май ставаше въпрос за бившата му и как го дразнела. Да, точно така. Ставаше въпрос за бившата му. Ама той май искаше да се събере с нея. Ох, трябва да започна да го слушам като ми говори. Импровизирай! Да. Най-доброто решение в повечето случаи. Или поне в моя.

– Защо просто не говориш с нея? – заявих с увереността, която идва с дълбокото премисляне на даден проблем.

– Да… май си права.

Последва кратка пауза. Той я използва, за да събере мислите си. Сякаш имаше такива. Аз продължавах да колекционирам думите на ум. Думи, които бяха видими само за моето съзнание.

Привидно събрал каквото е останало в главата му, той ми се усмихна. Искреността, която се изписа по лицето му даже леко ме уплаши.

– Ето затова обичам да си говоря с теб – винаги знаеш правилните думи. Дори не ти се налага да ги търсиш, те са в теб. Знаеш ли, ти несъмнено си най-добрият слушател! – каза той и ме прегърна силно, протягайки се рязко през масата. – Опа!

Това чаят ти ли беше върху листите ми?!

– О, съжалявам! Наистина…

Плодовият чай с дъх на малини се смеси със старателно изхабеното мастило по иначе разхвърлените безразборно по масата листи. Думите се разстилаха и без да губи време мастилото започна да увеличава обема си, придобивайки нова форма, разполагайки се по-комфортно на леглото си от хартия. Докато и последните букви не изгубиха ясната си форма.

Това беше краха на всичките мои изблици на умопомрачително вдъхновение. Крахът с вкус на малина.

Само белият лист, в който се бях взирала последните десет минути, стоеше непокътнат. Бял като току що навалян сняг. Бял като цветът на лудостта. Бял като бялата ми до преди малко тениска.

– Не мислиш ли, че животът таи ироничните си пристъпи за най-талантливите си обитатели? Останалите просто съществуват. Те дори не биха разбрали, че иронията се е настанила в животите им. – запитах по-скоро себе си.

– Да, сигурно си права. Знаеш ли, това ме подсеща за една история. Много ще ти хареса.

Ха! Каква загуба на време. Някои хора просто никога няма да погледнат по-далеч от обвивката на ежедневните си проблеми и да прозрат житейските истини, които макар и лесни за усвояване, не са никак малко. Лудостта сред хората расте сигурно. Издига се като една голяма константа. Деградирането градира ден след ден. Може би самата аз съм се побъркала. Плодововите чайове са виновни. Малините са виновни. Думите са виновни. Мастилото е виновно. Бялото е виновно. Да… Виня белия лист!

Но как да го виня като думите са всъщност вътре в мен?

Живея, за да творя. Творя, за да живея. Живея в изкуството и то живее в мен. Това е философията на моето настояще. И на цялото ми съществуване. Как да избягам от собствената си съдба и да преначертая друга? Дори да пренапиша пътя си от тук нататък, миналото винаги ще е част от мен. Неизличима и неизбежна част. А хора като мен много добре знаят, че рано или късно ние всички се връщаме назад към спомените от отминалото време. Дори да разлея малинов чай в съзнанието си, думите само ще изплуват над вълната и сигурно ще покарат сърф, а, кой знае, може дори да си спретнат игра на волейбол.

Мислите ми криволичеха и само от време на време се спираха. Достатъчно, за да преосмисля още веднъж ситуацията. Пред мен стои човек, който цени мнението ми. Пред него – творец със собствените си нужди и никакво състрадание към чуждите. Едно е сигурно. Аз съм момичето изградено от думи и няма начин да залича това от историята на моето съществуване. Мога единствено да се противя на иронията на живота и да продължавам да творя, докато хората продължават да разливат чай върху сътвореното от мен. Но това е животът.

Един ден ти сътворяваш нещо, на другия – някой го съсипва. И ти започваш от ново. Няма game over. Това е животът. 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината.

Когато събдата ти е предначертала път изпълнен с думи, от теб зависи само да подбереш правилните и да ги съчетаеш в една неизличима цялост.

А той… той все още продължава да говори.

Advertisements
Standard

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s