Bulgarian

Бургас и морето.

Вълните се полюшват пред очите ми. Не мога да повярвам, че всъщност съм вкъщи, при моето море – при моя пристан, при моето убежище.

Сякаш съм в раковина – чувам диханието на вълните, но всичко друго е изчезнало, и нищо друго няма значение. Само вятърът профучава от време на време помежду ни и леко докосва кожата ми, поела топлината на слънцето.

ea270-burgas115Това е моят рай.

Чувала съм много истории как хората се привързват към места и спомени, и нищо друго не може да ги направи щастливи, освен да се върнат за миг поне обратно. Но не можех да ги разбера преди да се разделя с моето море.

Не знаеш какво имаш докато не го изгубиш.

Continue reading

Standard
Bulgarian, Thoughts

Когато оставиш сърцето да заглуши ума.

– Какво искаш от мен?
– Нищо. Нищо не искам от теб. Просто искам всичко… с теб. Проблемът е в предлозите, нали разбираш?

Той не разбираше. Звучеше му еднакво, звучеше му в повече.
Тя? Тя съзнаваше обречеността на ситуацията, защото желанието нямаше нищо общо с обстоятелствата – то за разлика от тях не беше константа.

Standard
Bulgarian, Thoughts

"Не мога".

An excuse is worse than a lie,
for an excuse is a lie, guarded.
Alexander Pope

Чудя се кога точно настъпва моментът, в който се научаваме да казваме “не мога”. Това със сигурност не идва с първите годинки, защото точно тогава сме най-големите изследователи – очите ни са изпълнени с любопитство и за малките ни размери сякаш няма граници, все още недочули и неразбрали значението на думата “невъзможно”.

И макар да не искаме да направим нещо, все още не знаем как да се измъкнем от ситуацията с така познатото “не мога”. Може би крясъците и криенето под масата не са най-добрите заместители на изтърканата фраза, но пък са еквивалент на искреност и неприкритост.

Всеки път, когато чуя “не мога”, разпознавам като значение “не искам”. Защото когато искаш, намираш начини, а когато отказваш да направиш нещо – тогава навлизаш в територията на извиненията, и колкото и пригодно за ситуцията да звучи едно извинение, то си остава само и единствено извинение.

Някак си не мога да се примиря с думите “не мога”. Или може би с престореното чувство за жертвеност. Поне като не искаш да направиш нещо, бъди откровен и кажи, че не искаш. Само не и с “не мога”.

Standard
Bulgarian

Промяната.

лято е,
а времето е
мрачно,
подобно на душата ми.
не за друго,
ами любовта я няма –
и по-точно,
далеч е.

и някак
нищо вече не е същото,
и приятелите,
и улиците,
и морето –
да,
дори морето.

мислите се лутат,
кръжат
като гларуси
и се спират на
останали огризки –
и пак политат,
и пак се връщат.

очите търсят
слънцето
и броят секундите
между два облака,
за да вкусят,
за да бъдат
миг от рая.

но всъщност
морето си е
същото –
само аз съм различна,
намерила е в мен
убежище
промяната.

Standard
Bulgarian, Thoughts

Неканената гостенка.

Трудно е, когато тъгата се приюти в сърцето ти и няма как да я изгониш.
Броиш търпеливо миговете на страдание, молиш се за малко справедливост, бориш се да не изгубиш не толкова нюансите в света, колкото себе си, а тя, тъгата, само сменя настроенията ти. И утеха не идва, дори когато думичките “обичам те” докоснат се в сърцето – то, парализирано, стои в състояние на шок, на тревога, и на страх – стои свито и не смее да повярва, да чуе, да допусне.
Болката като гостенка неканена най-удобно се възползва от гостоприемството. Не ще я сплаши ни любов, ни щастие, ни еуфория…
Единствен тласъкът на времето може да й се противопостави и да я превърне в беззащитна, в продукт на собствените й усилия.

Standard
Bulgarian, Thoughts

За любовта и отчужденията.

Има много видове връзки и много видове любов, но и много видове разочарования и отчуждения.

Твърде често откриваме колко много един човек значи за нас едва когато можем да говорим с минало време за него. И тогава започваме да се учим да живеем без него, макар и да не можем да си представим цялостната картинка без присъствието му в нея. Тъжното е, че понякога не е наша вината, ами такъв си е животът. От време на време, светът събира двама човека, само за да ги раздели след време. И това е то. Затваряш вратата, забравяш да гледаш назад, и избираш накъде да вървиш занапред.

Често пъти приятелствата преминават обрати, подобно на въртележка, и накрая светът ти е толкова крив, че се чудиш къде точно се намираш. Спомняш си с умиление за началото, за споделената невинност, за красотата на мистериозността, за окрилението, че си открил някой, който те разбира. Но в някакъв момент нещо се обърква и изведнъж не можеш да познаеш нито себе си, нито другия човек. Дали пък не наричат този момент “порастване”? Може би. И подобно на птиците, макар да отлитаме към нови места, рано или късно се връщаме при познатото и познатите, защото точно те са нашият “дом”, а домът не може да се замени с нищо друго.

Любовта пък има навика да разпали огъня с големи усилия и след това изневиделица да пусне буря. Буря, толкова силна, че не само почти изгася любовта, ами те и ранява, обърква, променя. И точно това са най-критичните моменти в една връзка – когато усещаш, че сърцето е ранено, и времето не го укрепва, а само си играе с него; когато самотата бавно се прониква в тялото ти, а стаята е пълна с хора; когато усещаш, че е рано да пуснеш любовта, а любовта сякаш напук се измъква. И подобно на балон в ръката си, ти държиш сърцето си открито, молиш се любовта да издържи, молиш се любовта да е достатъчна, молиш се да няма друга буря. А слънцето е скрито някъде из облаците, и няма топлина, няма и сигурност. Ти си уязвим и безсилен пред времето, някъде загубен в света – повече психически, отколкото физически. И всичко това, когато всъщност някой друг е пазител на сърцето ти, когато любовта те е накарала да оставиш някой друг да се грижи за него.

Continue reading

Standard